Бруно Грьонинг– Словото му прогонва болестта

"Дас нойе блат", 9. май 1957 г.

Документален разказ от д-р Хорст Ман

Трябва предварително да кажа напълно ясно: Не става дума за личността на Бруно Грьонинг. "Дас нойе блат" не желае да се присъедини към хора на онези, които високопарно го превъзнасят като лечител или пък го очернят като шарлатанин. Нашата задача беше: Да изследваме изцеленията на Бруно Грьонинг – критично и неподкупно, водени единствено от честния стремеж, да стигнем най-накрая до истината. Понеже всички страдащи хора искат да знаят тази истина.

С това "Дас нойе блат" отваря една вълнуваща глава от нашето непосредствено настояще. Защото това са фактите:

1. Повече от десет години Бруно Грьонинг постига доказуеми изцеления. Броят им не може да се прецени. От порядъка на хиляди са.
2. Този човек не веднъж е бил изправян пред съда заради метода си. Трябваше да го оправдаят. И сега той гледа с надежда към един нов съдебен процес, предизвикващ множество спорове.
3. Навсякъде из Германия има Сдружения "Грьонинг". Членовете им се отнасят с огромна почит към човека, който им е дал не само изцеление, а и душевно равновесие.

"Дас нойе блат" разговаря с този човек. Изследвахме с критично око успешните изцеления. Питахме лекари и научни работници, говорихме и със самия Бруно Грьонинг. Той от сърце ни предложи материал, до който досега никой не е имал достъп.

Това бе на 27. ноември 1953 г. в селцето Остенфелд, на 14 км източно от Хузум: Мъчително напрежение тегнеше в ниското помещение на селската механа. То сякаш стягаше като в стоманени обръчи сърцата на хората, насядали плътно един до друг по пейките и редиците столове. Навярно са били стотина, а може би и сто и петдесет.

Бяха надошли от Остенфелд и от околните села между Рендсбург и Шлезвиг, Хузум и Капелн. Мълвата се бе разнесла бързо: Бруно Грьонинг е тук! Сигурно отново е лекувал болни. Навярно ще може да помогне и на мен, или на баща ми с неговата подагра, или на детето, което е толкова немощно, а лекарят само вдига рамене на въпроса за оправянето му. Това са били най-вероятно мислите на хората, пристигнали тук тази вечер.

Мижавата светлина трудно достигаше до всички кътчета на помещението. Осветяваше изпълнени с очакване и доверчивост лица. Пречупваше се и в очите на скептиците и на любопитните. Те не очакваха нищо особено. Само искаха да присъстват, за да може после и те да кажат по някоя дума в тези дълги зимни вечери на 1954 г. Тук, по селата не се случваше почти нищо. Разговорите се въртяха все около едни и същи теми: времето, реколтата, добитъка и болежките. Да, в края на краищата всеки можеше да се разболее – може би Грьонинг показва някакъв изход...

Шумът от бърборенето се кълбеше към тавана на претъпканата зала и разпръскваше димната завеса. Някои държаха ръцете си свити, сякаш четяха молитва. Останалите си разправяха вицове, за да се разтоварят от вътрешното напрежение. Трети се безпокояха за болните си близки.

Само на последната редица столове беше много тихо. Там бяха поставили един тежко болен, когото бяха донесли на ръце. Болките го измъчваха така безмилостно, че той дори не можеше да седи седнал. Бяха му постлали одеяла на пода да легне върху тях. Хората го познаваха. Беше селянинът Тийс Паш от Норби. Знаеха и за жестоката му съдба – болките, които го сковаваха и понякога го принуждаваха да остава в леглото със седмици.

Внезапно приказките замряха. Бруно Грьонинг влезе в залата. Той изглеждаше дребен с ръста си от около 1,70 м, дори крехък, когато се запъти с бързи стъпки към един нисък подиум. Облеклото му бе такова, каквото го познавахме от многото снимки. Впечатляваха само едрата глава с буйните къдрици и големите сияещи очи, които просто горяха на слабото му, бледо лице.

А сетне всичко беше съвсем различно от очакванията на онези, които бяха дошли тук от любопитство или жажда за сензации. "Мили мои приятели!" – обърна се Грьонинг към събралите се. И този глас бе мек и звучен, без драматичност и патос. Той не говореше за изцеленията, за чудесата, които бе извършил притежателят му. Не го хвалеше, нито го възхваляваше като Месия, възкръснал отново, за да донесе спасение на отчаяните.

Грьонинг говореше за вярата и нейната мощ. Казваше го с обикновени думи, които всеки разбираше, възприемаше и осмисляше. Говореше образно и си служеше със сравнения, но не рисуваше в ярки багри и събития.

Грьонинг говори някъде около час. Никой не си погледна часовника, нито се почувства пренебрегнат. После се обръщаше към отделните слушатели. "Почувствахте ли нещо?" – питаше той. Тихо, колебливо или радостно и утвърждаващо идваха отговорите. Някои стискаха в свитите си, неподвижни ръце станиолени топчета, които бяха раздадени предварително, и разказавха за едно специфично усещане за затопляне. Други споделиха за треперене или пристъпи на болка. Трети пък само поклащаха отрицателно глава.

Така видях Tийс Пеш в Норби край Рендсбург – здрав и пълен със сила. "Това дължа на Бруно Грьонинг!" каза той

Някои искаха да разкажат историята на болестта си. Обаче мъжът с тъмната копринена риза и големия възел на вратовръзката не винаги беше внимателен слушател. Понякога ги прекъсваше, почти рязко: "Аз не се занимавам с терапия на никакви болести! Болестта е липса на ред. Постигнете ред със самия себе си и с Бог, и изцелението ще дойде. Нека все пак говорим за нещо добро. Почувствайте се добре в нашия кръг!"

Бруно Грьонинг ходеше от маса на маса, от стол на стол. После се обърна.Един вик от последния ред го спря в крачка. "Г-н Грьонинг, Вие забравихте някого!" Беше кметът и управител на околията Овшлаг, който сега бе станал от мястото си и сочеше Тийс Паш, който лежеше на пода зад него. Грьонинг се приближи до болния, приведе се към него и му зададе въпроса, който бе поставял и на другите слушатели: "Почувствахте ли нещо докато бяхте тук?" Човекът, когото болките бяха принудили да лежи на пода, кимна. "Да" – отвърна той сетне. "Изведнъж ми стана много горещо. Само половината от левия ми крак остана леденостудена. А после усетих боцкане в дясната ръка." Грьонинг кимна. Нищо повече. Нито някакво движение, нито утеха, нито инструкции. С бързи крачки прекоси залата.

Тогава някой от средата на множеството извика: "Да благодарим на г-н Грьонинг като станем прави!" Чу се търкане на крака на столове, катурнаха се маси. И тогава се случи невероятното. Тийс Паш стана. Изправи се като всички други – като здравите. Лицето му изведнъж бе като освободено. С две ръце даде знак на предлагащите му помощ съседи, че няма нужда. Искаше да се справи сам. И успя, без усилия, без да се напряга – без болки.

Стоеше там изправен и гледаше засмян, почти триумфиращо, смаяните физиономии на хората около себе си. А после тръгна със сигурни крачки към тезгяха. "Една ракия, г-н кръчмарю" – поръча той. Почти го изкрещя, с глас, преливащ от облекчение, надежда и ликуване: "Една ракия, г-н кръчмарю!"

Норби, 18. април 1957 г.

Пред мен лежи папка с благодарствени писма към Бруно Грьонинг. Тя съдържа 58 разказа на болни, на хора, всичките виждащи в този човек своя изцелител и спасител от тежки страдания. Тези люде произхождат от един малък регион, от Остенфелд и околните му селца. Съобщенията обхващат периода от зимата на 1953 г. до пролетта на 1954 г. Написани са от селяни, от домакини, от шофьори, зидари и от хора с други занаяти. Те разказват и за чудни изцеления на деца.

Разумът ми отказва да повярва в това, което четат очите. Просто е невероятно. Хората изброяват страданията си, разказвайки за нарушения в работата на сърцето и кръвообращението, за ревматизъм, разширени вени, отворени рани, главоболие, обриви, тромбози, възпаления на тазобедрените стави, склонност към затлъстяване, парализи, втвърдявания на кожата, увреждания на интервертебрални хрущяли, жлъчни оплаквания и туберкулоза. Жестока набор от болести – всички те излекувани, според тях, от Бруно Грьонинг.

Дъхът ми спира. Погледът ми попада на името Тийс Паш - човекът, който преди около три години изведнъж се изправи на крака след беседа на Бруно Грьонинг и се почувства изцелен. Чета: "От 1944 г., значи цели десет години, страдах от ужасни болки на нервна и на ревматична основа, които получих навремето през войната в Източна Прусия. Бяха проведени много курсове на лечение от лекари, лечители и билкари, обаче всичко се правеше само за облекчение, а не за изцеление. Миналата есен болките станаха такива, че повече не можех да се движа. Лекарят констатира увреждане на интервертебрален хрущял и възпаление на ишиасния нерв. След като бях прекарал четири седмици на легло, без да усетя подобрение, взех решението на 27. ноември да замина за Остенфелд, където тогава беше самият г-н Грьонинг. Тъй като не можех нито да вървя, нито да седя седнал, лежах два часа на пода. Когато след това г-н Грьонинг влезе в салона, веднага почувствах облекчение. А когато г-н Грьонинг завърши разговорите си с множеството от около двеста души, аз също се изправих сам, без помощ и можах да изляза от залата без бастун. Сякаш чрез някакво чудо сега съм здрав и мога да си върша работата. Моята сърдечна благодарност към г-н Грьонинг, за това, че чрез него се сдобих отново с пълното си здраве. Тийс Паш, Норби

Какво ли е станало с този човек? Дали спонтанното изцеление действително се е оказало окончателно? Наистина ли е изцеление по чудо или само силата на момента, на внезапно разпалената от Бруно Грьонинг вяра е предизвикала пресъхването на източника на болките, за да се появят после отново и може би още по-силни?

След няколко часа седях срещу него в добре подредената гостна на чифлика му в Норби. Един свеж, весел мъж, който би могъл да е както на 40, така и на 50 години. Той тъкмо се е върнал с влака и велосипеда си от Хузум, където завършваше шофьорски курсове.

Той ми разказва на драго сърце. И още първото му изречение прави излишен въпроса ми, дали изцелението е останало трайно. "Благодарен съм на г-н Грьонинг от цялото си сърце. На него дължа това, че днес работата отново ми доставя удоволствие и че съм здрав."

Тийс Паш има всички причини за това. Защото след като ми разказа още веднъж за периода на страданието си, осъзнах цялата сериозност на болестта му. Тогава, след първия срив по време на войната, бе опитал всички възможни средства. Обаче ревматизмът бе продължил да се разраства. Беше се появило изкривяване на гръбначния стълб. Лекарите можели само да облекчат страданието с инжекции.

"Тогава не виждах вече никакъв изход." – сподели Тийс Паш. – "Бях преживял твърде много връщания на страданието. Когато по онова време чух името Грьонинг, разбрах и усетих: Само той може да ме спаси! Вярвах в това, когато ме носеха на ръце към колата, за да отида в Остенфелд и стисках зъби."

Тийс Паш се засмя. "Защо да ходя?" – пита той на свой ред. "Аз си се чувствам здрав, съвсем здрав!"

Въпреки това попитах по-късно един лекар, който дълго време му бе предписвал инжекции. "Вярно е." – каза той – ""Г-н Паш беше болен. Между другото имаше и възпаление на нерв. За изцеление му бе нужен много силен импулс. Сигурно Грьонинг му го е дал."

Любопитството ми бе събудено. Този случай изключение ли беше, отделен успех? Издирих и други пациенти – и преживях нови изненади. За това ще ви разкажа следващата седмица